Здравейте,

изминаха почти два месеца от пътуването ни до Истанбул и все не оставаше време да напиша този пост. Всичко започна до голяма степен по случайност с една промоция от deals.bg – ваучер за екскурзия до Истанбул за скромните 95лв на човек с две нощувки в града и една по пътищата. Самата екскурзия беше организирана от Караджъ Турс. Докато бяхме в офиса им за уреждане на подробностите дочухме, че става дума за 11 автобуса с хора, които явно са се възползвали от промоцията.

Всъщност, посетихме офиса на Караджъ, за да доплатим две нощувки и да се откажем от транспорта с автобус. Бяхме решили да пътуваме с Полото. Причините за решението са доста – дълго и уморително пътуване с автобус, множество спирания по пътищата, невъзможност да се наспим през нощта и т.н. Успяхме да се договорим да ни настанят в хотела, в който ще настанят и една група приятели, които си бяха взели също като нас от евтините ваучери.

Преди тръгването

Имахме няколко задачи преди тръгването, които по принцип пропускаме, защото най-често не пътуваме с колата извън България и най-често в ЕС:

• Трябва „Зелена карта“ за колата и пълномощно, ако колата не е на ваше име
• Трябват паспорти, като по спомен трябва да имат валидност поне шест месеца от дата на влизането в Турция
• Трябва да имате турски лири – най-добрия курс в София е в чейндж бюрото на Графа, срещу пазара за плодове и зеленчуци (успяхме да сменим и € в Истанбул на нормален курс)

До Истанбул с кола

В Турция бензина е доста по-скъп от този в България. Разликата е като 2,40лв/литър в България и 4.00лв/литър в Турция. Затова е хубаво да заредите точно преди границата. Има бензиностанции Лукойл и Шел, така че няма голяма опасност да ви сипят боклук.Ние дори успяхме да не заредим в Турция, т.е. минахме 500км с един резервоар.

Пътя до Истанбул минава през платена магистрала. За да влезете в магистралата ви трябва една карта, която се казва KGS карта. Тя се продава на входа на магистралата в един фургон от страната, от която идвате или от другата страна на пътя в една странна двуетажна сграда. Ако няма да ходите в азиатската част оставяте 20 турски лири и искате въпросната карта. Човека ви зарежда картата с 17 лири, явно другите са за пластиката. Така и не разбрах, а и нямах намерение да питам, защото със сигурност нямаше да се разберем. На влизане се чекирате, на излизане също, като при излизането от картата се взимат пари според километрите, които сте изминали на магистралата. Не е хубаво да минавате без да платите, защото ще ви подгони патрулката, а и на изхода е вероятно да имате проблеми.

Бяхме психически подготвени за трафика, така че не беше толкова ужасно, колкото много хора го описват. Просто след края на магистралата започва околовръстното шосе на Истанбул, което на места има 5-6 ленти и всички за задръстени. Имахме GPS, което доста ни улесни. Всъщност GPS-a беше безплатната навигация на Nokia и с една батерия телефона ме навигира през целия път. Идеята да ходите без GPS на такова място е много непрепоръчителна. Освен езиковата бариера, мащабите на града доста затрудняват ориентацията.

Проблем се оказа и паркирането. Пред хотела нямаше такава опция, търсихме платен паркинг. Намерихме такъв наблизо, като ползвахме карта от пътеводителя в комбинация с GPS-a. Цените са около 20 турски лири за 24 часа. На единия паркинг пробваха да ни вземат 30, но отказахме.

Хотелът

Хотелът ни се казваше Buyuk Paris и се намираше в квартала Laleli. В превод името на хотела значи нещо от рода на „Големия Париж“ или „Великия Париж“, а името на квартала е нещо свързано с лалетата, но така и не запомних какво точно. Хотела е 3* и няма нищо общо с хотела, в който бяхме във Виена за същата цена и същите звезди. Климатика не работеше, малко течеше в банята от горния етаж и други дребни проблеми. Ако искате нещо по-добро или по-изгодно може да потърсите хотели в триваго. Всъщност, бяхме тръгнали с нагласата, че условията ще са подобни. Много се радвам, че случихме на време и навън температурите не бяха много високи, около 25 °C и доста висока влажност.

Кварталът

Кварталът не може да се опише с думи, трябва да си там, между туристите и местните, за да усетиш атмосферата. На приземния етаж на всяка сграда има магазин за дрехи. Хора, тикащи малки преносими колички продават всякакъв вид храна – белени краставици, нарязани парчета диня, пържена риба, различни плодове, миди с лимон, гевреци, вода, чай. Хора, тикащи и колички с огромни кашони, по-високи от човек се спускат с тези колички по малките стъмни улички и единствения начин да спрат на кръстовище е да изтъркат подметките си в паветата или асфалта.

Предимството на хотела и квартала беше, че беше на 20-25 минути пеша от най-големите забележителности в града и нямаше нужда да ползваме градски транспорт.

Комуникация с местните

Всъщност не очаквахме да имаме проблем с комуникацията, но просто се случи. В квартала се говореше на турски и руски. Да, когато ми говорят на руски и ги разбирам, но когато ние им говоря на български, те нищо не разбират. Звучи познато, нали? Например на паркинга обсъждахме нещо с една молдованка. Казвам й числото пет, тя не ме разбира, като кажа пят ме разбира веднага. Освен това до края на престоя ни почнахме да научаваме някои от най-често ползваните думи – голям, малък, топъл, студен; различни видове храни – риба, хляб, дюнери с различните му видове меса и т.н.

Забележителности

Света София

Най-голямата забележителност според мен е църквата Света София. Дълго време е била най-голямата сграда в света и от от завършването й през 537 година чак до 1453 година е била действащ християнски храм. След завладяването на Константинопол, турците я превръщат в джамия, строят 4 минарета, замазват мозайките вътре, слагат камъни върху лицата на херувимите и т.н.

Ататюрк, бащата на съвременна Турция е трябвало да вземе решение какво ще да се случи със Света София, за да няма религиозно напрежение. Решил е да я превърне в музей. Така е и досега – църквата е превърната в музей и има входна такса – 20 турски лири. Тук може да се плати и с кредитна карта, всъщност е едно от малкото места, на които може да се плати с карта. Препоръчвам ви да посетите църквата през работен ден или по-късно вечер, защото в почивните дни има огромни опашки и трябва да се чака повече от час за билети.

Направих доста снимки вътре, но най-вече ми се искаше да направя един HDR, затова сигурно накрая в галерията ще кача само него и няколко нощни снимки.

Синята джамия

Джамията „Султан Ахмед“ е по-известна като Синята джамия. Името й се дължи на сините порцеланови плочки, ползвани за вътрешната облицовка. Построена е с цел да засенчи Света София. Ако отидете там и влезете с гид, най-вероятно ще чуете за размерите й, колко били дебели колоните й и други неща, които някак не ме впечатлиха, при условие, че дори да е малко по-голяма от Света София, е строена около 1200 години по-късно. Трябвало е да се постараят повече 🙂

Топкапъ Сарай

Топкапъ сарай или „Дворецът на портите топове“ е главният дворец, седалището на администрацията на Османската империя от 1465 до 1853 година. Намира се между Златния рог и Мраморно море в Истанбул и има великолепен изглед към Босфора.

Дворецът е пълен с примери от османската архитектура и притежава голяма колекция от порцелани, одежди, оръжия, щитове, брони, османски миниатюри, ислямски калиграфски ръкописи и стенни украшения.

Капълъ чаршъ

Капълъ чаршъ или покрития базар се е превърнал в атракция за туристите. Това е най-големия закрит базар в Турция и на него може да намерите много и различни стоки – кожени якета, злато, подправки, лампи и много други.

Винаги е препълнено с хора и трябва да внимавате за багажа си и ако имате раница е хубаво я носите отпред, а не на гърба си.

Цените са високи, много по-високи от реалната стойност, така че ако сте си харесали нещо трябва да смъкнете поне наполовина. Ние успяхме да смъкнем цената на хубаво кожено яке от 220 евро на 105 евро. Ако не успеете да се разберете на български, хората ще вземат калкулатора и ще почнат да ви пишат числата докато се спазарите.

Желязната църква Свети Стефан

„Свети Стефан“ е единствената православна желязна църква. Храмът е създаден в края на 19 век и струва на българската държава над 1 млн. франка. По преброяването от 1885 година, в Цариград е имало 50 хил. българи.

През 1890 г. със султански ферман се разрешава на Българската екзархия да построи нов храм на мястото на Дървената църква. Основният камък е поставен от екзарх Йосиф I. Тъй като теренът е нестабилен архитектът предлага конструкцията на църквата да бъде от сглобяеми железни плоскости, а не с бетонни основи.

Елементите, тежащи 500 тона, са изработени във Виена между 1893 и 1896 и са откарани до Цариград с кораб по Дунав и Черно море. Скелетът на църквата е от стомана, а страните от ламарина, която е захваната за основите с болтове, гайки, нитове и заварки – общо около 4 милиона. Сглобяването на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г.

Дворецът Долмабахче

Дворецът трябва да се види. Ако трябва да избирате между Топкапъ и Долмабахче, според мен трябва да посетите втория. Заслужава си всеки лев. Вътре е забранено снимането, защото всичко е оригинално и светкавиците повреждат цветовете. На всеки 10-15 минути пускат група, като се редуват екскурзоводи на турски и английски. Не можете да влезете самостоятелно и да разгледате, трябва задължително да се движите в група. Ако пътувате с агенция, тя може да има акредитиран гид, който да ви разходи и да ви говори на български.

Ето и кратка информация, която взех от уикипедия:

До средата на 19 век резиденция на султана е бил дворецът Топкапъ в средновековен стил. След като контактите с Централна Европа стават по-интензивни и от там са възприети културни стандарти, султанът решава, че трябва да се издигне резиденция в европейски стил. По поръчение на султан Абдул Меджид I арменските архитекти Карабет и Никогош Балиан строят новата резиденция от 1843 г. до 1856 г., която търпи по-късни преустройства. Разходите по строежа възлизат на около 5 млн. фунта стерлинги, което отговаря приблизително на 1/4 от годишните постъпления от данъци.

Строежът натоварва неимоверно много хазната и допринася за това Османската империя през втората половина на 19 век да се доближи до държавен банкрут и да стане финансово и политически зависима от чуждестранни сили. Всъщност, при управлението на Абдул Меджид I и неговия баща Махмуд II започнал и упадъкът на Османската империя.

Това е исторически първият дворец в османската столица, изграден в европейски стил. От построяването му през 1853 г. до 1922 г. (с прекъсване от 20 год.) служи за главна резиденция на султана. Тук е живял и починал и Мустафа Кемал Ататюрк, основателя на турската държава, наследила отпратената в историята през 19 и 20 век предходна Османска империя.

Забележително е техническото обзавеждане, изключително модерно за времето си: газово осветление, тоалетни с течаща вода, централно отопление и асансьор. Обзавеждането е внесено от Великобритания. Таваните са пищно украсени със злато. Използвани са 14 т злато и 40 т сребро. При обзавеждането му не е използвано стъкло, а само кристал. В централната зала се намира най-големият полилей в света със 750 крушки, подарък от кралица Виктория. Дворецът притежава и най-голямата сбирка в света от кристални свещници от Бохемия и Бакара. Едно от стълбищата също е от кристал.

Кулата Галата

Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през 1433 г. – от камък. В миналото се използва за склад и мелница от генуезците. Височината й достига 61 м. При реставрацията й от 1964 – 1967 г. е бил достроен конусообразен покрив.

Кулата Галата днес е туристическа атракция. Горните 3 етажа се използват за ресторант, рецепция и кафе-бар. На последния етаж има тераса с прекрасна гледка над Истанбул. До терасата на кулата може да се стигне по стълба, чийто стъпала са 143 на брой или с асансьор.

От терасата направих панорама на Босфора и Златния рог, виждат се и Топкапъ, Света София, Синята джамия и други забележителности. Комбинирах 25 вертикални кадъра, за да придобиете максимална представа за гледката от кулата.

Разходка из уличките

Просто се разходете по улиците, полутайте се из малките улички. Седнете на ресторантче близо до морето, яжте риба и морски деликатеси, пийте бира. Яжте дюнери и балък-екмек (риба в питка хляб).

Винаги имайте едно наум, когато излезете от туристическата част, защото може да ви се случи нещо неочаквано, нас например ни замерваха с камъни без никаква причина. Някакъв луд хранеше четири котки на брега на морето и просто поспряхме да го погледаме, а той почна да псува и да хвърля каквото намери.

Площад „Хиподрума“

Лично аз не бях впечатлен от площада. На него няма нищо местно, всичко е примъкнато от някъде – я от Делфи, я от Египет. Подбрах кратка информация от разни сайтове за въпросния площад:

Площада се намира се пред Синята джамия. По времето на Константин I мястото се е използвало за надбягвания с коне, откъдето идва и името му. На площада са поставени Египетският обелиск, Змиевидната колона, Колоната на Константин и Фонтанът на Вилхелм ІІ.

Египетският обелиск е най-древният паметник в Истанбул. Обелискът е пренесен през 390г. от Египетския храм на Аполон.

Змийската колона в Истанбул е другата древна колона на Хиподрума. През 326 г. е пренесена по заповед на император Константин Велики от храм в Делфи. Изработена е в чест на победата на гърците над персите.

Фонтанът на Вилхелм ІІ (1898 г.) е изпратен като подарък на Истанбул от немския император, с благодарности за гостоприемството на хората.

Екскурзия до Принцовите острови

Някои от фирмите, в частност и Караджъ Турс предлагат полудневна екскурзия до Принцовите острови. От името им става ясно, че там са заточвали младите принцове и други неудобни личности. Сега те са приятна дестинация за туристите. Бели къщи с дървени фасади, плажове, ресторанчета по брега… Заслужава си да хванете корабчето и да се разходите до островите.

Други снимки

Останаха снимки, които не попаднаха в по-горните галерии, а бих искал да ги споделя, затова ще ги сложа тук.

На митницата при влизане в България

С една дума влизането в България от Турция с кола е един малък ад. Причината – десетки коли с регистрации У и Х са се заредили на гишетата от българската страна и не пускат никой. Митничарите нарочно не проверяват и чакат следващата смяна да се разправя с контрабандистите. Точно така! Колите, които започват с У и Х развиват някакъв техен си бизнес – минават в Турция, за да им ударят печат в паспорта, след това пазаруват от безмитния магазин евтини цигари и се връщат в България като ги укриват.

След като чакахме час и след като пуснаха някакви румънски коли и няколко софийски, просто забравихме за реда си на опашката, която така и не се движеше, паркирахме Полото до едно празно затворено гише и чакахме да ни видят. Заговорих се с хората наоколо и един ми подшушна, че щом не съм УХ може да мина. Така и стана. След това вметнах нещо на митничаря, просто да изразя възмущението си, че в неделя е толкова натоварено и сигурно им е тежко  в неделя, а той каза: „Момче, така е всеки божи ден!“. Събраха ни около 5лв такса за обеззаразяване и ни пуснаха да си ходим.